Delilah-Bryn.

*Astrid-Berges Frisbey.
Име;
Дилайла/Брин Лаурен.
Възраст;
18;
Раса;
Ангелче ^^
Външен вид;
Едва сега след толкова години си спомням, че преди време бях чела една книга, написана от стар познат, който вече надали е сред нас. Бях му споделила тайната си, а той бе отдаден писател. Така де, човекът беше посветил един безупречен параграф от произведението си на мен.
"Момичето, което споменах по-горе в книгата се казваше Дилайла. Запознахме се близо до едно езеро и аз се влюбих в нея от пръв поглед. Ако не бях срещнал жена си вероятно все още щях да точа лиги по Ди (както настояваше да я наричаме). И как да не се влюбиш в нея? Tя бе меко казано красива. Сега ако започна да я описвам, ти ще вземеш ли един въображаем скицник и нека заедно със също толкова въображаемия молив HB да я нарисуваме в съзнанието си. Прекрасно знам, че изрисуването на тяло винаги започваше от главата надолу, но нека подобно на госпожица Ди да поекспериментираме малко. Средно на ръст момиче. Няма как да разбера точното число на което се подвизаваше височината `и, но предполагам бе около 1,68. Фигурата `и бе слаба, но по никакъв начин не напомняше на напомпаните изпити модели. До тук готово? Ако някога сте се занимавали със работата на дизайнер ще знаете, че повечето професионалисти започват работата си от бледо очертаване на тялото, а след това добавят дрехи. Какво стана? Да не би да натиснахте прекалено много с молива. Няма значение, винаги можете да изтриете леко очертанията с гумичката и да започнете да изобразявате дрехите върху неутралното тяло. Но не мислете, че това ще бъде по-голямо предизвикателство. Напротив. В повечето случаи дрехите на госпожица Уейн бяха доста по-семпли от представите за мода. Да, бяха модни, но не по натрапчив начин. Все пак помнете едно нещо-това момиче никога не би носило нещо нашумяло по подиумите по простата причина, че така се нарушаваше крехкия баланс между очарованието на брюнетката и вътрешния `и мирен характер. Какво? Въображаемият молив вече изрисува ли дрехите, или още не можете да се сетите какво точно да бъде поставено върху неутралното тяло. Може би пола малко по-къса от коленете и семпла блуза. Ами да, най-простото нещо което можехте да си представите в комбинация със свободния дух и изглед на това момиче можеше напълно да промени представите ви за красота. Ако дизайнерския ви проект вече е готов, то най-добре ще е да се придвижим към горната част и по-точно лицето. Най-добре започнете с формата на лицето `и. Ах, Ди,Ди. Как да опиша такова красиво същество? ... Може би беше продълговато, но аз най-малко разбирах от тези неща. Косата `и бе средно дълга, може би с 4-5 пръста подминаваше раменете. Права, къдрева, или чуплива, винаги изглеждаше прекрасно и мога смело да кажа, че доста често бе пусната свободно. Очите `и бяха ангелски.. и каква ирония.. точно като нея! Прекрасни, големи, сякаш можеш да се огледаш в тях без проблем. Само че всеки път щом дръзнеш да ги погледнеш трябва да си нащрек, защото никога не знаеш кога ще потънеш и ще избледнееш бавно, бавно. Носът `и, както всички други пропорции, бе идеален. Определено не бе остър. По-скоро нещо като чип .. като във по-издадената част бе по-тънък, а в другата-по-плътен, което образуваше нещо като стълбичка. Устните и бяха също толкова трудни за описване. Бяха винаги розовеещи, а формата им бе по-плътна в средата и колкото повече се отдалечаваха от центъра на лицето, толкова по-тънки ставаха. Пропуснах ли нещо? Веждите. Бяха силно подчертани, но не прекалено натрапчиви. Ъм, и май сме готови? Изрисувахте ли вече въображаемия портрет на моята позната? Добавете сега малко лунички в близост до носа. Оправете светлосенките за по-добър релеф и сте готови! И пак забравих нещо.. извинявайте.. винаги,когато става въпрос за нея един вид си глътвам граматиката. Оцветяването на картината. Кожата и можеше да се нарече бледа, но не прекалено. Косата и бе кестенява с един вид лешникови отенъци, а очите.. Ах, очите! .. Те бяха сини.. като морето.. не.. като.. езерце, или .. не! Трябва да е нещо по-красиво..! Небето?.. След дъга. И след като, скъпи читатели, виртуалната ни рисунка на тази така специална госпожица е завършена остана да кажа едно нещо .. Нямаше друга като госпожица Дилайла.. и надали някога ще има.
Аз сама не мога да се опиша като такъв човек, въпреки че откъса всеки път ме ласкае и ме кара да се чувствам специална. И всеки път, когато някой ме попита се описвам, как изглеждам и тем подобни, а аз не знам как да му отговаря му давам този малък откъс от книгата на някогашния ми приятел.
Характер;
И пак досадното чувство да се описвам, обоготворявам и създавам тем подобни текстове, който сякаш слагат ореол над главата ми. Между другото ето, че туко що открих още едно качество от характера ми. Мразех да говоря за себе си по какъвто и да е начин.
Начина по който виждах света и себе си бе напълно различен от начина по който хората ги виждат. За мен всичко бе или черно или бяло. Нямаше "средни" ситуации. Човек е или прав или греши. Или обича някого, или го мрази. Нямаше сиво, само черно и бяло. Много време мина от когато за последно видях някой истински интересуващ се от психиката на даден човек. Времената твърде бързо се промениха. Ценностите на хората твърде бързо се превърнаха в материални.
Дали не звуча странно? За времето, имам предвид. Познавам много хора, живяли на тази планета повече от мен и всеки от тях със всяка година от пребиваването си тук, стават все по себични, егоцентрични, егоистични и започват все повече да мислят за себе си, да осъзнават, че те са най-важните за себе си. Понякога се чудех дали няма нещо сбъркано в мен.. Защо не смятам, че е правилно да се боготвориш и да се слагаш като център на света? В тази връзка най-често сравнявах Земята с едно кълбо прежда, а нас-със самата прежда. Ние бяхме свързани и ако някой се отлъчи от това така свещено и точно определено съществуване, рискуваме всичко да се срути. Всеки човек допринася малко за това и рано или късно-ще се случи. Давам ви думата си. Добре, да се върнем към характера.. ъм, как да го обясня? Добре, ще опитам..
Някога имах куче, което много добре разбираше света и имахме доста сродни виждания за него. Въпреки че коцукаше с трите си крака, то не се отказваше и обичаше живота, бе благодарно, че е тук. Противоположно на известната пословица, не хапеше ръката, която го хранеше. Боготвореше я. Благодареше `и. Аз бях по същия начин, оценявах това, което ми се дава.
Всъщност обичам животните, защото те са пъти по-чисти от хората. Не говоря за физическа чистота, а за тази която наистина има значение-психическата. Те умеят да се отблагодаряват на доброто с добро, а на злото със зло. Похвално.. но дали не е трябвало да се родя като куче, а нещо просто да се е объркало?
Умея и да прощавам, между другото, но вероятно дори и след това, нещата никога няма да са същите. А както казах-мен промените не ме бъркат особено. Мога да остана спокойна колкото и хора да ме обидят и да кажат каквито и да е неща за мен, защото попринцип хорското мнение не ме интересуваше много. Въпроса бе, когато обичах някого. Тогава битката започваше да се води на война и смърт. Рядко се случваше между другото.. това.. да обичам някого. Та нали психиката ми ще отслаби..? Ако позволя да съм подвластна на един единствен човек как ще бъда.. различна? Как ще продължа да съм това, което съм. За това не ми и трябваха много приятели. Нали знаете.. приятели-предатели. Тези, които при първата възможност ще те удавят в една капка вода.. Аз предпочитах нещо друго. Предпочитах една приятелка, но такава на която наистина разчитам. Такава, която ще събудя в 3 часа през нощта, защото не мога да си изкарам трънче от петата, а тя ще разбие врата на магазин, за да намери специална игла с която да ми изкара трънчето без да се получи инфекция. Не, че не можех сама, просто давам пример.
За лошите хора притежавам чуден сърказъм. Смисъл, не се държа зле дори и с тях. Нали знаеш какво казват.. това, че всеки има причина да бъде това, което е .. и ако си наистина лош има нещо, което е провокирало това ти качество. А какво по-хубаво от това да си щастлив? За другите говоря.. понеже аз съвсем не разсъждавах така.. Цялата ми система бе различна .. как да го обясня. Когато човек изпитва щастие, той всъщност за мен не е щастлив.. Това е по-скоро някакво залъгване, което само ти помага да се избавиш от болката? Но защо? Нали именно болката е тази, която ни кара да се чувстваме истински живи? Както са казали, живота започва и завършва със нея. И това, освен любовта, бе единственото чувство, което съществува на тази земя. Ами да, болка и любов. Те вървят неотлъчно и.. хайде, признайте си; не може да обичаш без поне малко болка. Всеки го е чувствал; разбитото сърце; дали е бил отблъснат, предаден, не обичан достатъчно.. И на теб ти е познато, нали? Онази първа ученическа любов, след чийто край не успя да се възстановиш толкова дълго? Или пък сладкото момче от видеотеката? Не се ли е случвало на всеки? И тогава човек започва да се чувства наистина жив. Наистина значим. Приятно, нали?
Малко откачено, нали? Мислите, че това, което казвам е откачено? Хех, знам, че прозвуча като част от типажиран психо роман, тъй че ще продължа с тук-там доброто държание.. Ами да, донякъде бе откажено. Но нали това е смисъла на живота? Да бъдем откачени.. ако не опитаме от всичко приживе, защо живеем?
История
Дилайла е родена в околностите на Англия, а години по-късно се премества заедно със семейството си в Ирландия. Живее там до 14 годишна възраст, когато в инцидент майка `и умира и заедно с баща `и се връщат в Англия. Едничката-единствена мечта, която Ди има е да обиколи света и да намери своето място, защото на двата острова тя сякаш никога не се чувствала като себе си. След смъртта на баща `и, която е едва година по-късно, Дилайла тръгва съвсем сама да търси мястото, където ще се почувства отнова както у дома. Пътува и до сега, надявайки се някога да намери място, което да нарече отново свой дом. тадаа the end.
(асдки лейм история, знам, ама ме мързи повече хД)